„Те ти, булка, Спасовден!” или как животът тържествува
От традициите от дедите ни, за съжаление, не е останало много. Всичко, което правим днес, е да четем старите описания от времето, когато те са били истински и пълнокръвни, да разпитваме бабите си, ако все още помнят, и да се опитваме да повторим поне формата на онези стари, пълни със смисъл обреди, които до ден днешен ни правят българи. А в нашенската традиция има празници, които са от чудни по-чудни…
Днешният ден, например, се нарича Спасовден (в църковния календар – Възнесение Господне) и се празнува винаги 40 дни след Великден, в шестия Велики четвъртък. Според Библията това е денят, в който Христос, който останал да преподава още 40 дни след Възкресението си, се възнесъл в небесата.
Датата всяка година е различна, но празникът в българския календар е един и същ – празник на великия св. Спас, спасителят, който лекува всичко живо по белия свят. Заедно с него идва и надеждата, че светът ще се нареди, както трябва, а животът ще възтържествува.
Когато животът и смъртта бродят рамо до рамо
В омесената с религия и древни идеи българска традиция се смята, че по Великден Раят се отваря и душите на починалите могат да се върнат за няколко седмици на земята. Затова в следващите 40 дни не се правят помени, освен на Софинден. На Спасовден обаче портата между световете се затваря и мъртвите трябва да се завърнат обратно още преди зазоряване. Така в нощта срещу Спасовден животът и смъртта се преплитат за последно, преди да дойдат отново на своето истинско място и да осигурят жизненоважния ред по белия свят.
Но точно това време на пренареждане, в което животът изпраща смъртта на мястото ѝ, има нужда от специално внимание. Редът трябва да бъде подпомогнат, а моментът – използван, за да се случат истински чудеса. Ето как изглежда всичко това в Спасовден такъв, какъвто са го преживявали прадедите ни.
Почитането на мъртвите
Спасовден започва с почитане на мъртвите. Редно е те да бъдат изпратени с уважение и грижа, както подобава, та да не се разсърдят и да не останат тук, че кой знае колко неприятности ще сътворят.
Ето защо още вечерта преди Спасовден или съвсем рано сутрин се ходи на гробищата, за да се извършат всички ритуали по преливане и раздаване на храна, които се правят на задушниците. На някои места гробът се прелива само с вода, без вино – смята се, че на тоя ден дъските на мъртвите горят и затова трябва да ги угасят.
Всяка домакиня, без значение дали има или не скорошна смърт в семейството, раздава за Бог да прости – и на гробището, и из махалата. Задължително се подават козунак, боядисано яйце, череши в нови съдове, които също са част от раздавката. За последен ден се изричат и думите „Христос воскресе! Воистину воскресе!”.
Смята се, че душите чакат своята гощавка в този ден и си вземат от раздаденото, докато се прибират. А която душа остане без раздадено, си тръгва от земята с бучка пръст в уста. Ето защо жените бързат да раздадат вечерта или рано сутрин по тъмно, та да сварят мъртвите, докато са още тук. На някои места вместо традиционното варено жито се прави мляко с ориз – да не може да се разпилее, когато душите тичат да се прибират. А най-добре е да се раздаде на пътник, защото като пътува, той ще го занесе „където трябва”, та душата да може да си вземе.
Освен всичко останало, на този ден не се работи. Това е начин още веднъж да се изрази уважение към душите на починалите.
Спасяването на живота
Както винаги в българската традиция, грижата за мъртвите е свързана и с грижа за живите. Затова не е чудно, че Спасовден е специален и за тези, които са на ръба на живота и смъртта – за болните.
Вечерта преди празника болните приготвят зелена паница, зелена стомна с вода, вино, кърпа, чорапи или риза, погача и варена кокошка. Вземат ги и ходят „на росен“.
Росен се нарича красивата билка, която цъфти по това време на годината и за която се смята, че е любима на русалките/самодивите и от нея те вият своите венци. Точно росен търсят страдалците и около него спират, за да пренощуват, като се надяват, че свети Спас ще им прати русалки, които да им донесат изцеление. Ако не могат да отидат сами, те биват придружени от някого, който не им е кръвен роднина (обикновено жена води мъж, а мъж води жена).
Болните полягат на тревата и нареждат до себе си кърпата, а върху нея – погачата, храната, паницата с вода и предметите. Преспиват там или стоят мълчешком до втори петли. После оглеждат паницата и кърпата, за да гадаят какво ще се случи – ако върху тях е паднало нещо хубаво, например зелено листо, значи ще оздравеят; ако има пръст или изсъхнало клонче, не е на добре. Накрая се прибират у дома, отново мълчешком и по тъмно, за да не ги види и чуе никой. А всички донесени предмети оставят на мястото като дарове за изцелението.
Но както във всички други български празници, магията е твърдо премесена със здравия разум и човешките отношения. Оставените дарове обикновено са прибирани от овчарите, които изкарват рано стадата си по ливадите. Те ги приемат със подобаваща благодарност и почит към чудото на русалките и свети Спас, като не пропускат да кажат и благословия към този, който е оставил даровете.
Те ти, булка, Спасовден!
В някои краища на България има особен обичай и за безплодните жени – през нощта „яловата” булка преспива на росен сама, като носи същите дарове. Понякога нарочно я води чужд мъж, с когото няма кръвна връзка. Двамата хапват, пийват и се борят с безплодието, отново в пълно мълчание. Дори да отидат без придружители, булките често се връщат от росена „трудни”, но всичко, случило се в нощта срещу Спасовден, се приема като чудо и никой никога не бива да разказва за него. Ето откъде идва изразът, който знаем и до днес: „Те ти, булка, Спасовден!”.
Спасяването на изобилието
Като дарител на живот, свети Спас е естествено свързан и с водата. Смята се, че ако на този ден вали дъжд, то реколтата ще бъде от изобилна по-изобилна. Всяка капка дъжд на Спасовден струва колкото жълтица, толкова плод носи.
Вече споменахме, че гробовете се преливат само с вода, което също е част от тази важна взаимосвързаност. Често на този ден моми и/или момци правят и молебен за дъжд, който е тъй важен за изобилието на дедите ни. Младите обикалят нивите и пеят молитвени песни, които разказват за свети Спас и го молят за дъжд:
„Свети Спасе, тебе молим,
дай ни дъждец и росица,
да се роди жито, просо,
да нахраним сиромаси,
сиромаси и сираци…”
В Силистренско жените правят поливане с вода на гробовете и разнасяне на вода по домовете на възрастни хора, докато отново се пеят молитвени песни за дъжд.
Тържеството на живота
Спасовден завършва с тържество на живота – с празнични хора̀ и веселба на мегдана. Но те също са подчинени на цялостното виждане за двойствеността на празника.
Спасовските хора̀ не са като всички останали. Всички те се пеят, но не се свирят, нямат музика. Първото хоро на празника винаги се води наляво и изразява за последен път през деня почитта към мъртвите, които вече са се прибрали. А след този пръв танц започва истинското тържество на живота.
На празничното хоро момите често се появяват в сватбените одежди на млади булки, омъжени от последния Спасовден насам. Това е тяхното заклинание, молитва и тайна надежда за скорошно задомяване, което да се случи преди следващия Спасовден. Не е чудно, че го правят точно в този ден на възстановяването на правилния ред – семейството, домът в света на дедите ни са безценния център на живота и младите момичета се опитват да посеят семената на своето щастие в този правилен, чист, току-що подреден от свети Спас свят.
Дългият, уморителен ден завършва със смях и веселби, песни и хора̀, с празнуване на имениците и възкръсването на новия, по-добър, по-щастлив и по-изобилен свят.