На Гергьовден се пее и се пие… роса
Все си повтаряме в последните години, че празниците не са само в яденето и пиенето и в същото време някак не можем да се отървем от натрапчивата мисъл за софрата като център на празничната вселена.
Гергьовден е следващият в поредицата пролетни специални дни, който, верни на клишето, засилваме повече към стомаха, отколкото към душата. Вероятно заради масовото схващане, че това е най-лесната за възпроизвеждане в съвременния свят част от някогашната празнична ритуалност. Доста елементарно, че и позьорско, впрочем.
По-лесно от това да се нахраниш, е да запееш, а за това не са нужни специални реквизити. Нужно е само сърце, с което да изживееш и къпането в росата, и брането на цветя, и спускането на въжени люлки, и веселието – всичките наредени звънливо в няколко строфи. И да си честит с това, което вътрешният ти емоционален свят може да ти подари. А то, в ограбени и затворени под карантина времена като сегашното, е всичко. Защото едната софра празник може и да не прави, но виж едната песен…
Гергьовден е преди всичко песни, макар на 6 май мнозина да се кръстят благоговейно пред иконите на светията победоносец, други да козируват пред бойните знамена, изпънали длани до невъзможност, а трети да преяждат самоубийствено с агнешко.
Във фолклора този ден е изпълнен с магичност. И нормално – все пак той има повече общо с не чак толкова далечното ни земеделско битие и чисто езическите вярвания и ритуали, които го обграждат. А няма дейност от това битие и тази ритуалност, която да не е облечена с песен, нали! Защото песента задава ритъм, намята с думи и мелодии преживяванията, разкрива любови, издава тайни. Песента е всичко, когато няма нищо друго. Защото песента е живот.
Но преди да запеем, ми се струва, че трябва да кажем нещичко и за онзи победен змей. Какъв всъщност е той и какво произтича от неговото юначно убийство, със сигурност е въпрос, който вълнува не само нас, от Хоро.то. Тази част от разказа за свети Георги винаги остава някак си в мъгла. Историите за спасени принцеси хващат романтичен дикиш, но не вършат работа, за да се завърти около тях празник и да се нареди цяла една песнопойка. Нужно е друго вълшебство, нещо по-дълбоко и символично. Като влагата на земята. Росата. Нея освобождава свети Георги, когато убива змея. Отключва изворите, реките и дъждовете. Плодородието! Имането!
Именно оттук започва песента.
Неслучайно във всички гергьовденски песни китките, които се берат, са росни. Всичко е заради водата и живота, който тя носи.
Според отколешните вярвания гергьовденската роса има чудодейна и лечебна сила, която напоява земята и пропива през кожата, когато се изкъпеш в нея. Лечебна сила имат и билките, набрани на Гергьовден, подобно на Еньовден. Затова преди изгрев всички стъпват боси в росата или се къпят в нея. В някои краища на България я събират и отнасят вкъщи, за да занесат с нея и плодородието. Другаде я пият. После берат от вълшебните растения и правят от тях венци, с които закичват себе си, домашните животни, стопанските постройки, къщата. Правят го все още, слава Богу! Брането задължително се случва преди изгрев-слънце, преди живителната роса да се е вдигнала, и задължително под съпровода на обредни песни.
На росата бездетните жени някога възлагали последните си надежди за рожба и затова се къпели в нея голи. За да ги „полее“ и да покълне и от тях нов живот. В народната памет този ритуал не е възпят. И разбираемо, бездетието и до днес, за жалост, си остава до голяма степен табу. Защо, е тема на друг разговор.
Гергьовден е облечен в магична ритуалност. Това е ден за гадаене, ден за скрити в песен любовни признания, за вричания и за радост. Ден за нови начала – и земеделски, и социални, и емоционални. Ден, в който дори Слънцето си взима невеста. Всичко се случва през песента и танца, а люлките и трапезите са само мизансцен. Песен постила и на гадаенето за женитба. Той обичаят така и се нарича – напяване на китки. Веселието е всеобщо.
Този път, тази година по силата на обстоятелствата веселието е принудено да бъде повече вътрешно, лично и свое. Софрата за сам не е софра, едва ли някой ще го отрече. Няма го споделянето, а без него храната е просто средство за физическо оцеляване. Няма го и елементът на показност, който често напира от неритуалните модерни жертвоприношения.
Виж песента търпи личната консумация, даже понякога я изисква и не подбира емоционалните ни състояния. За всяко от тях има мелодия и рими. Нещо повече, тя самата е празник и може да направи празник за сам. Трябва й само сърце, което да може да изживява и да се радва. Защото в ограбени и затворени под карантина времена като сегашното е безценно преди всичко това, което вътрешният ти емоционален свят може да ти подари.