За Еньовден, слънчевата булка и омагьосването на живота
Всички обичаме Коледа и коледните тържества. Но знаете ли кой е денят, противоположен на Коледа?
Противоположният ден на Коледа
24 юни е датата, която е точно по средата между две Коледи. Около 24 декември е зимното слънцестоене с най-дългата нощ, а около 24 юни е лятното слънцестоене с най-дългия ден. Сами се досещате, че нашите прабаби и прадядовци не биха оставили неотбелязано такова важно време – време, в което светът застава на ръба и отново се превърта, слънцето свършва летния си път и потегля обратно към зимата. В този ден, дето вече не е лято, но още не е зима, нашите деди виждали начин да се докоснат до отвъдното, но и леко да побутнат живота, да го насочат и орисат да върви в правилната посока нататък, да не се предава. Ето как ставало това на 24 юни, Еньовден.
Еньовден или Рождество на свети Йоан Кръстител
Като всички останали народни празници, и този е свързан с християнска религиозна дата – рождеството на свети Йоан Кръстител или Йоан Предтеча, който е предсказал раждането и смъртта на Спасителя Христос.
В народното ни мислене обаче светецът се превърнал в Еньо, Яне или Иван бильобер, който дарява най-хубавите билки, а после намята кожуха си и тръгва да води зимата. Но все още има дарбата да пророкува бъдещето, от която прадедите ни с удоволствие се възползвали.
Вечерта срещу Еньовден
Както повечето важни празници, и този започва от предната вечер. Момите в селото беряли цветя и ги връзвали на китки с червен конец и нишан – я пръстен, я обеца, я нещо друго, с което да разпознават своето букетче. В някои села китки се правели и наричали само за момите, в други – за всеки член от семейството.
После в тихата лятна нощ от чешмата се вземала „мълчана” вода – налята и донесена до къщата в пълна тишина, та да е неопетнена с думи и влияния и да запази магичните си сили чисти. Пак в тишина момите потапяли китките си в менчето с водата, покривали го, та да не го гледат и омагьосват звездите и нечистите зверове нощни, и го оставяли на двора, та да попият китките от чистото вълшебство на тая необикновена нощ и да провидят в бъдещето.
През нощта
Най-късата нощ в годината била обичана и от вещиците. Времето между живота и смъртта на слънцето се оказвало много подходящо за правене на магии, за побутване и преразпределяне на благини. И тъй като животът на нашите прадеди бил преди всичко в хляба и водата, вещиците посягали именно на тях. И се превръщали в мамници (житомамници, бродници).
В тази нощ мамниците се събличали голи и нагазвали в плодородна нива. Яхвали кросното от стана и обикаляли житата, като влачели след себе си престилка, та да се напои с роса. После вземали по ръкойка от четирите края и средата на посятото и отивали на своята нива, където оставяли откраднатото жито и изцеждали откраднатата роса… и ето, че хлябът и водата, берекетът и ситият живот вече били подмамени и идвали при тях. Всичко това трябвало да направят тайно, без никой да ги види, а понеже били вещи, се смятало, че могат дори да се превърнат в кучета или други животни, та да стигнат до набелязаната нива невидени и да свършат своята пакост.
Но хората не били глупави. Знаели те, че ако сам окосиш ръкойка от четирите края и средата на нивата си, бродницата няма с какво да примами житото ти. Та често можело да се види как в навечерието на Еньовден мъже и жени косят неузрели жита и носят стръковете живот на сигурно място в дома си.
Еньовденското утро
Събирали, събирали билките слънчеви лъчи цяло лято и ставали от хубави по-хубави, от уханни по-уханни. И точно сега ставали най-лековити, носели най-много живот, преди слънцето да се врътне към зима и да започне да умира по Еньовден. С тях не само се лекували болести, а и се давали за рожба на бездетни жени. С тях се гонели духове, таласъми и караконджули, правели се и магии за любов… а вещиците, разбира се, знаели как да правят от тях и магия за омраза.
На Еньовден, преди да се покажат първите лъчи, поляните се пълнели с моми, невести и знахарки. Те беряли билки, недокоснати от смъртта на слънцето. Билки, които лекували 77 болести и половина, та затова така се и беряли – 77 билки и половина. Някъде смятали, че половината не лекувала нищо, та затова късали какво да е цвете. Другаде пък късали половин стрък еньовче, а на останалата в земята половинка връзвали магически червен конец, та да пребъде и после животът.
Еньовденските билки
Тия билки, пълни с живот и невидели смърт, имали специално място в Еньовденските обичаи, но и се пазели зорко за цялата година.
Някъде с тях правели големи венци, през които домочадието се промушвало за здраве. После венците се оставяли да изсъхнат и билките от тях се ползвали за лек.
Другаде ги връзвали на специални китки с червени конци, да се помнят кои са. Оставяли ги да съхнат на хубаво място в дома, та да могат да ги варят за цяр, да кадят с тях болните и да ги запойват.
Еньовденската вода
Водата – тази важна част от живота, също имала особена сила по Еньовден. През нощта не се точела и не се пиела, че самодиви се къпели в нея и била недобра.
Но пък еньовденската сутрешна роса била животворна – в нея по зазоряване се отъркулвали болните, та оздравявали.
На някои места варели еньовденски билки и после измивали с отварата лицето, ръцете и краката си, та да измият болестите и да са живи и здрави поне до другия Еньовден. На други места пък се къпели в реката, защото слънцето се оглеждало в нея и тя носела живота. На трети на тоя ден правели „пеперуда” за дъжд – обичай, който молел от небесните повелители дъжд и берекет.
Еньова буля
И ето, че с напредването на деня идвал и най-важният елемент в орисването – Еньовата буля. Онази, дето щяла да се ожени за Слънцето, макар и за ден, дето щяла да го умилостиви и да измоли от него живот, преди да тръгне да си отива.
Избирали нашите баби момиченце между 3-4 и 7-8 годинки (според региона) – момиченце от „честито” семейство, дето било първо венчило и нямало мъртви деца, или пък сираче, дето си нямало никого. Момиченце, дето нямало грехове и било чисто като самото слънце. Обличали детето с булчинска премяна, с було, с накит от еньовденски цветя в косите и го оставяли босо. Слагала го една мома на дясното си рамо и тръгвала да го носи из селото, а след нея потегляла свита от девойки. Обикаляли по улиците, поспирали по кладенците и чешмите, а после – по нивите и кошарите. На всички тези места, важни за селото, групата пеела песни за любов и берекет и играела спокойни хора (обикновено в такт 2/4), та да ориса живота да остане и пребъде. Носачките на булята се сменяли, а понякога момите спирали да си починат, но момиченцето трябвало никога да не стъпва на земята, да го носят на рамо или да го държат в скут – не бивало слънчевата невеста да докосва пръстта с нозете си, в тези няколко магически часа нейното място било на небето, при жениха ѝ.
Ето така давали хората жена на слънцето, измолвали от него живот, здраве, любов и плодородие. А после идвало време Еньовата буля, дето стояла на границата между световете, да използва магическата си позиция и да прогледне в бъдещето, та да го разкаже.
Понякога питали невинната булка дали ще има берекет, колко ще струва еди-какво си и по детските ѝ отговори гадаели що за година ги чака. Но за нашите баби и дядовци в бъдещето най-важно било едно – какво семейство ще имаш, кой ще ти е дружинка. Затова момите връщали Еньовата буля в къщата с мълчаната вода с нишаните, слагали булото пред очите ѝ и я карали да вади китки от менчето и да нарича коя мома за какъв ерген ще се омъжи. Бъркало момиченцето, вадело и наричало, но като всяко магично същество говорело със загадки:
Пъстра птичка под търничка, дъжд я вали, тя не бяга.
(Значи овчар ще вземе момата.)
Шита риза, недошита, на вратичка отвесена.
(Значи скоро ще се омъжи тази.)
Синьо небе ясни звезди.
(Значи хубавец ще вземе пък тази.)
Крастави уши, златни мингуши.
(Богаташ ще да е.)
На стол седи, въшки чука.
(Сиромах ще се падне на тази.)
И тъй нататък, и тъй нататък… Ако в менчето имало китки не само на моми, а на всички от семейството, Еньовата буля наричала думи за здраве и берекет.
Така по Еньовден нашите баби и дядовци омагьосвали слънцето, та да умножат животворната му сила, да я орисат в правилното русло и да оцелеят до следващото лято. После денят свършвал, а работата по белия свят продължавала. Започвала жътвата – най-усилното време, в което хлябът се прибирал у дома.