Добруджанска етнографска област
Добруджа заема най-североизточната част на Балканския полуостров. На север и северозапад тя граничи с р. Дунав, на изток – с Черно море, на юг областта навлиза постепенно в Лудогорието. Някои етнографи и фолклористи обаче смятат, че Добруджа се намира на север и североизток от линията Русе, Разград, Шумен, Провадия, Варна.
Тя спада към умереноконтиненталната климатична област, а равният ѝ релеф улеснява достъпа до влажни и топли въздушни маси през пролетта, лятото и есента.
През Средновековието историческата съдба на Добруджа се характеризира с разселвания на различни групи, а османското нашествие става причина за сериозни размествания на населението.
Етнодемографската карта на областта през XVIII в. и първата половина на XIX в., както и до това време, е пъстра и многообразна. Наред с българското население, тук има и други по-малобройни етнически групи – гърци, власи, руси, евреи, немци, арменци и др.
През последните две столетия (XIX и XX в.) в Добруджа стават разселвания на различни групи от българското население. Коренните жители на областта, които никога не са напускали земята, са останали в крайдунавските селища на Силистренско и Тутраканско. Те се наричат гребенци, елийци, хърцои.
Тук идват и преселници от Провадийско, носещи наименованието шиковци. Полянци, ерлии и капанци се наричат преселилите се от Шуменско и Разградско. Балканджии пък са дошлите в Добруджа от Габровско, Великотърновско, Дряновско, Еленско, Котленско и други селища на Източния Балкан.
Най-голям брой са преселниците от Тракия. Повечето от тях са от Ямболско, Старозагорско, Елховско и Тополовградско, пристигнали тук да търсят препитание и убежище.
На по-малки групи в Добруджа живеят и гагаузи. За произхода им няма единно мнение. Някои учени твърдят, че те са преки потомци на прабългарите, други – че тази етническа група са всъщност потурчени българи, загубили майчиния си език, но запазили християнската си вяра.
Бит и поминък
Основният поминък на преселниците и коренното население са животновъдството и земеделието. Условията позволяват отглеждането на големи стада коне, както и овце.
Изключително плодородната земя и благоприятните климатични условия са чудесни за отглеждане на пшеница и други култури, а около Черно море, Дунав и Шабленското езеро се ловяла риба.
Наличието на богати източници на суровини спомага за развитието на занаятите. Към традиционните за този край кожарство, коларство, изработване на глинени лули, се присъединяват и абаджийството, терзийството, бояджийството и др.
Жилищното строителство в голяма част от Добруджа, населена с преселници от различни места на България, се отличава с разнообразието си.
В много случаи се срещат характерните белези на асиметричната старобългарска къща, а в други – на странджанската и останалите части на страната. На различни места, и най-вече в района на старото добруджанско население, са запазени и къщите уземници.
Облекло
В Добруджа се носят едни от основните видове носии – сукманена при жените и чернодрешна при мъжете, изместили носените преди това двупрестилчени и белодрешни носии. Това облекло се появява тук през първата половина на XIX в., а причината е случилото се масово преселние от Тракия и Източна Стара планина по време на освободителните войни.
Ризата при сукманената носия е почти еднаква във всички местни разновидности. Ушивана е главно от лен и коноп, а кройката ѝ е туникообразна.
В селищата със старо българско население, като Варненско, Провадийско, Шуменско, Тутраканско и Силистренско е разпространен сукманът от две части. Той се състои от елек, наричан най-често „чапак”, който е къс, стигащт до под гърдите. Ръкавите му са дълги и има малка пазвена изрезка. Долната му част е пола, съставена от отвесно разположени цели платове, ситно набрани в горния ръб, който се прикача към елека.
Забражданията в Добуджа са различни. При гребенците (Силистренско и Тутраканско) това е „гребенът” или „скуфята”. Тя е с шлемоподобна форма, излята от смола и кълчища, след което облечена в червен плат. Към нея в областта на тила е пришита торбичка, в която се прибират косите свити на кок. Към основата на гребена се привързва бяла или цветна кърпа, чиито краища са кръстосани под брадата и захванати отзад на темето.
Характерни са и забражданията, с които освен главата, кърпата покрива шията, раменете и част от гърба.
Към тях винаги вървят и метални украшения, някои от които приличащи на диадеми, а също така и надушни висулки и игли. Те са съставени от верижки и пластинки, прикачени за плочка и се слагали над челото или на темето.
На краката се носят силно набрани калци, калцуни и терлици. Най-често се обуват меки кожени обувки и чехли.
Двупрестилчената носия се носи само от неомъжени момичета. Ризата е от типа на „бърчанката” – с набори около отвора за главата, при някои разновидности – по върха и края на ръкавите. Престилката е от декоративна тъкан с различни декорации, а задната се среща в много разновидности, като основният ѝ цвят най-често е червен. Орнаментите по нея са съсредоточени главно в долния ѝ край. Около кръста се слага тънко коланче, което по ръбовете е обшито с мъниста.
На краката си обували чорапи на бели и оранжево-червени ивици, чехли или обувки.
Момичетата, които носели тази носия, сплитали косите си на две плитки и ги спускали по гърба, а на главата си слагали венец.
Мъжкият белодрешен костюм е съставен от туникообразна риза и памучни бели гащи за лятото и вълнени за зимата, с много широки крачоли. В студените месеци се слагали и къси до под кръста горни дрехи също от вълнен плат.
В края на XVIII и началото на XIX в. този костюм постепенно започнал да се измества от чернодрешната носия. Ризата в повечето случаи не е украсена с шевици. Белите гащи са заменени от потури, които са от черен или бозав шаяк. Характерна за тях е широката им горна част и постепенното стесняване на крачолите. Поясът е от вълнена тъкан и е с втъкани орнаменти по предната си част.
Горната част на костюма се допълва с елек или аба. Връхните дрехи обикновено са дълги до под коленете, разтворени отпред, наричани „дъждовник”, „ямурлук”, „гуня” и др.
На главата се слага калпак от агнешка или овча кожа с полусферична или цилиндрична форма. На краката се носят бели навои до коленете, привързани с черни върви, калцуни от бял вълнен плат, калци и др. Обуват се кожени цървули с остър връх.
Празници и обичаи
И в Добруджа народът изпълнява редица обичаи, свързани със земеделско-пастирския му поминък. Изпълнявайки ги, те вярват, че така ще увеличат плодородието и реколтата ще бъде запазена от природните стихии. Някои от обичаите са придружени и с игри, които се изпълняват, както поединично, така и по двойки, а също и масово.
Както в другите области, така и тук, важно място заемат коледуването, лазаруването, гергьовските празници, Еньовден и игрите с предрешване.
Един от интересните обреди в Добруджа е „Брезая”, изпълняван по Коледа. За него се използва маска на причудливо животно, наречена „калак”. То е с голяма дървена човка, а мъжът, който се е преоблякъл, издава силни звуци с нея чрез дърпане на връвчици.
Стил и характер на танца
Движенията в добруджанските танци са съсредоточени главно в краката. Добруджанецът танцува приклекнал или приседнал, като корпусът му често е наклонен напред или назад. Акцентите при играта са насочени към земята, което показва, че местното население има силната връзка с нея.
В танците тук голямо участие вземат и ръцете. Колкото при мъжете те са наситени с много сила, като например в „Ръченика”, толкова при жените са меки и плавни, често сравнявани с разлюлените от вятъра житни класове.
Характерно за добруджанския стил е и играта с тялото и раменете. Тук отново се появява съществена разлика при мъжката и женската игра, където свободните и разкършени рамене на мъжете са в голям контраст с нежността и грациозността на жените.
Танците в тази етнографска област се различават от другите по няколко белега. Най-често те се изпълняват в умерено темпо и с леко отворени колене, като типично в изпълнението им е плавното полюляване на тялото.
И тук, както в Тракия, пружинирането се изпълнява от пръсти към цяло ходило. То е меко и плавно при жените и рязко и кратко при мъжете.
Ако внимателно се разгледа строежът на добруджанските танци, ще се види, че една част от тях се срещат много често. На първо място това са различните видове „ходове”, подобни на тези в тракийските, които служат за връзка между по-сложни елементи и движения – клякания, причуквания, повивания на тялото, дъги и кръгове с ходилата, както и едновременната игра с краката и ръцете.
Кляканията в мъжкия танц тук имат своите особености. Те се изпълняват леко, но същевременно рязко и бързо, ако след това не следват други движения, изпълнявани в клекнало или седнало положение. Клякането е предхождано от някое и друго причукване или приситване , често присъстващи в играта на добруджанците.
Формите на хората тук са няколко – сключени, водени и хора „на леса”. Среща се също и играта по единично и по двойки.
Сключените хора се играят по-често от жени или смесено, като темпото при тях е умерено. Такива са „Талима” и „Донкината” в тактов размер 2/4, „Бръсни цървул” и „Куцанката” в 7/16, а също и „Изхвърли кондак” и „Ляса” в 9/8.
В полукръг, змейка и охлюв се развиват водените хора. Като такива могат да се посочат „Ръка” и „Тропанка” в размер 2/4 и „Зруй боб” в 7/16.
Други популярни танци в Добруджа са „Сборенка” и „Опас” в 2/4, както и „Куцата” в 7/16 тактов размер.
Женските хора се играят много често на песен, която те сами си пеят. Такива са „Данец” („Буенец”) и танци, носещи името на песента – „Скарали ми се три моми”, „Задали ми се, задали” и др. Едни от по-сложните хора, изпълнявани от жени, са „Сборенка” и „Опас”, които започват заедно с мъжете. Щом те се откъснат и заиграят отделно, жените играят по-леки движения или наблюдават играта.
По време на лазаруването в Добруджа, девойките танцуват традиционния „Буенец” („Буенек”) в 2/4 тактов размер, наричан в някои крайдунавски села „Данец”.
Мъжките хора са водени и най-често на леса, а някъде се среща съчетание от двете. Типичен пример за това е „Сборенката”, която на много места хората определят като най-сложна и обичана от народа. Носи името си заради това, че се е играела по сборища, където всички са се събирали в празнични дни да се веселят. Подобни на нея са „Пандела” и „Наред”, като и трите хора се играят в различни варианти.
Добруджанският ръченик е друг популярен мъжки танц в тази област. Участниците в него играят едни и същи движения, но без да се залавят по между си. Тук ръцете взимат активно участие и са добре координирани с главата и тялото. Движенията в този танц имитират всекидневните битови задължения на добруджанеца, затова в тях са вплетени елементи от трудовия живот – носене на чувал, връзване на сноп, сеене, косене и др.
„Ръченикът” се играе в умерено темпо и обикновено на закрито. Мъжете се нареждат в редица и постепенно заиграват в ритъма на музиката. По дадена команда на първия, всички започват да се движат един след друг като образуват кръг. След следваща команда, която обикновено е провикване подобно на „и-лю-лю”, мъжете заиграват по-сложни движения на място. Същото нещо продължава, като всеки следващ път играта на място става по-сложна.
Най-разпространените музикални инструмент в Добруджа са гъдулката, гайдата и кавала, използвани и за съпровод на танцуващите. Тук единствено се среща и ръчната хармоника или така нареченият „руски баян”, донесен от преселниците от Южна Русия и Бесарабия. Макар че има съвсем различен звук от народните инструменти, той много добре звучи с тях при съпровода на добруджанските танци.